Разстояние

Липсваш ми! Кога ще те намеря?
Кога ще спя спокойно нощем...
Защо когато гледам снимките,
си  мисля, че съм твоя още...

И тази нощ разтворих пак албумите,
от там изникнаха чаровните усмивки,
на двама лудо влюбени,крещящи.
Истински.Различни.

Очите ти на всяка втора снимка,
гледат в мен и сребърно сияние
облива сянката ми..нощ и ден.
Ти беше с мен.Без разстояние.

Това ли бяха моите мечти.
Сбъдват се,преди да ги желая.
С урок живота ме дари.
Грешка беше,и ще го призная.

И напук на всичко се обръщам!
След хилядите думи неизказани.
След погледите многозначни и обидата.
Се връщам.Пак при теб.

Man!

Когато пламъка угасне

и буквите редят се пак сами,

аз ще изчакам малко да пораснеш,

да те опиша с букви три.

Не се сърди,когато казвам,

че си още луд като дете,

душата ти е буйна и непредвидима,

а последствията чупят ме на две.

Може би си букви три за някого,

но не за мен,и не сега.

И твоя детски нрав понякога

вбесява ме,не мислиш ли така?

Номера записал си ми,

когато трябва - пак се обади.

Аз ще търся някой МЪЖ наоколо,

за да запълни буквичките три.

написа alekspol

Рисувам те

Честичко във нощите безкрайно,

измислям си те истински,и тайно.

Създавам образ-хубав или цветен,

цветен е като картина..или песен.

С плюсчета главата ми се пълни,

защото ти заемаш всяка моя мисъл.

Мечтая си те смело,безрасъдно,

в живота ми аз лесно те измислям.

А някъде почиваш си спокойно,

или пък вършиш нещо лудо и различно.

И в този миг аз тихичко те призовавам.

Само с трепет.Само с чувство.Само с мисъл.

написа alekspol (alekspol.blogspot.com)

La cara oculta

Не знаеш колко дълго сутринта те чаках.

Под звуци на пияно си те мислех още.

Загуби ли се? Толкоз ли далече бях,

че не можа за две години ти да ме намериш.

Ти не я познаваш,нито тя-тебе.

Мислите,че ще живеете щастливо.

Но аз съм там зад този писък,и зад огледалото,

което ви изглежда приветливо.

И често сутрин двамата заставате,

оглеждате си образите сиви.

Но аз му липсвам.Ясно ви е и на двамата,

че сивото превръщам го във синьо.

После тя целува те по бузата.

Усмихва се,изглежда мило.

Тя пръска нежност,страх я е от другата.

Която някога ще те намери.

Но аз не бързам.Тук зад огледалото.

И виждам как отчаяно се мъчиш.

Влюбил си се тежко,но във тялото,

ала душата трудно ще олучиш.

Поглеждаш се и свиваш устни.

От тъга,от болка,от обида.

А след това докосваш огледалото със пръсти,

аз бях там,за да си отида..

Понякога

Когато си отивам уж все истински,
накрая пак отчаяно се връщам.
Какво ли търся в тази стара къща.
Уж тръгвам си, вървя по склона.
След мене няма птици,нито хора.
И смелост някаква си нося във ръката,
и я стискам здраво-да не я изгубя.
Във десния си джоб съм сложила,
всички спомени със тебе.Нося ги.
Обаче до кога ли.
Накрая лесно ще ги изгоря.

Изчезваш.Пак се появяваш.
В спомени ме връщаш,после се скътаваш.
И ме оставяш стихове да пиша.
И четеш ги буден,често посреднощем.
А познаваш ли се в редовете?
Винаги.Намръщен.Се познаваш.
Няма да ме гониш.Каза ми го вчера.
Но пък аз ще пиша още.
Мълчание. Е помежду ни.Ала има
една искра любов,останала от снощи.

А снощи бе отчайващо далече.
Това бе миналата есен. Или зима.
Всъщност лято бе обаче в мене,
сезоните отдавна се разминаха.
Ако сърцето ти е малко кръгче,
посредата има точица червена.
Това съм аз.Това си ти.

Понякога душата ти ранена,
си мисли пак за мен,но скрито.Тихо.
Смята,че едва ли заслужавам
любовта ти чиста. Свята. Приветлива.
Даде ми я,а в замяна
аз дарих ти мъка.. и обида.

А днес ме искаш повече от всичко.
Не е често,но на въпреки се случва.
Дори и трудно да е - ме набираш,
когато сам остнеш в тъжната си къща.
А аз ти вдигам...сякаш отдалече
(понеже аз и ти отдавна се разминахме)
но някак си щастлива съм и вече
смея се,на случките отминали.
И вече смея се,на лудите ни нощи
на хилядите драми - недовършени.
Но има време. Има време още.
Накрая на живота ще се срещнем.
И тогава някак си ще ги завършим.

Беше

Не,недей.Не посягай към номера,
който днес тъй прилежно записа си.
И не тръгвай към мен,изтрий си спомена,
че си ме срещнал днес.

И недей..замълчи си,по-хубаво
цял живот ли ще слушам бръмченето
на осъмнали чувства от миналото.
Не.Не мога да пръскам надеждите си
напразно по твойте пътеки.
Тъй,че..трий,обърни се и тръгвай.
Щом го казвам,значи го мисля.

Не...не...казвам ти! Тихо!
Тихо си тръгвай!
Ужасно виновен си тъй,че мълчи!
Когато човек сам усети вината си,
по-добре е с мълчание да я смали.
От срам..от обида...от болка
наведи поглед,леко смирен.
Ала не можеш.Аз зная.(До болка).
Да си тъй добър и почтен.
Ти не можеш да бъдеш човечето
дето нощем ще бди покрай мен.
Ти ще късаш листата от цветето,
всяка вечер.Спейки до мен.
Ти ще бъдеш като огледалото-
образ хубав,но малко фалшив.
Аз те познавам.Познавах.Прощавай.
Извинявай,че така те раних.
Заслужавам да те нося в сърцето си.
Заслужавам да ме мразиш дори.
Но сега ти мълчи.Но сега ти виновен си.
Промени се.Това никога не ще промениш.

Събирам смелост..

Търся смелост,за да си отида.
И да си спестя неловкото мълчание.
Със теб не ще говоря аз на живо.
Ти потърси ме в свойто разстояние,
което е отчайващо далече.
От моята чиста,мека същност.
При теб е зима,а при мене вече
дъжда отчайващо е непрекъсващ.

Събирам рози,за да си отида.
Къде е моето утре? Или вчера?
Защо не мога след тъгата
път за себе си да изнамеря...
Защо за теб намерих,и за нея?
И ви казах как да бъдете щастливи.
Защото розите, отчайващо красиви
увяхнаха пред старата ти къща.
А аз съм още там.И чакам.
Събирам смелост,за да си отида.
И се чудя вече : "Няма ли да дойде влакът?"
Мойта спирка време е да я намери!

И да ме грабне с бясната си скорост!
Да понесе косите ми по склона!
Душата ще оставя аз пред къщата ти,
за да можеш вечно да ме помниш!
Защо ми е душа след свободата,
тогава няма да ми трябва съвест.
Ще бия всичките камбани на Земята!
От теб най-сетне аз ще се отърся!

Кога ще дойде влакът?

Събирам смелост,за да си отида.
Така ми каза и железничарят,
че когато имам смелост да си тръгна
влакът ще ме чака там.На мойта гара.

Поздравявам ви с тази страхотна песен и добре дошли,отбийте се отново!