Монолог за настоящата

Коя ти разби сърцето?

Коя те накара да плачеш?

Коя е тази,която се налага да трия

и мисълта за нея ме плаши?

Защо те преследва във нощите,

къде се крие във мрака?

Ти защо не избягаш,а все ми припомняш,

че е разбила сърцето ти,

но още я чакаш?
Не,не я поздравяваш,

и не искаш завръщане,

ти я мразиш.

Ужасно я мразиш.

Но побърква ме само

мисълта,че я пазиш.

Kак да търся спокойствие,

като съм тук "по заместване",

като съм просто сянка?
Аз съм с теб до побъркване,

а ти трепериш за нея.

Благодариш й за цялата болка.

Казваш: "Аз съм човека,който тя ме направи."
и щастлив си от факта,че я носиш с тебе.
Аз поемам следите,

после трия очите си,

защото тя те научи да раняваш.

После тръгваш и плашиш ме,

спираш ми дишането..мразя те!
Мразя те,а те моля да оставаш!

ПС: Монолог за настоящата,
от бившата.
Дишай!

Била съм..

Била съм за него Пепеляшка,

а той ме превърна във прах.

Кой да предположи,че тази игра

ще убие остатъка в мен.

Ще изтрие моето бъдеще,

ще остави дори и следи.

Сякаш извади оръжие,не..

Моля те.Спри.

Разпаднах се сякаш,студена,

и не мога да продължа,

да търся принца в тази Вселена

не искам..

Не искам тъга.

Себе си всеки път да събирам,

да мечтая за мой нов живот,

в който да няма разпадане,

в който да няма любов.