Пожелание за Коледа

Обичам те

с онази луда обич,

която те преследва доживот.

Която те подтиква да живееш,

и да следваш пътищата

нови.

Обичам те

и само между нас

ще кажа,че ужасно ще ми липсваш,

ако някога се разделим,

ако си омръзнем или писнем.

Със теб се раждат пеперуди,

а после пак се гърчат в празнота,

и само с тебе хилядите думи

се превръщат в блъскаща врата.

Само в тебе истините търся,

и потъвам в твоята душа,

в хилядите ни завои пак се губя,

но обичам те.

Прости ми обичта.

И не,че просто ние сме си луди,

или се желаем до безкрай,

дори това да не е бъдещето,

дори да не е този рай,

аз пак ще те желая-ти мен също,

независимо къде ще сме,

щастливи или мрачно тъжни,

аз пак съм с теб,

а ти си с мен.

Ммм лудост...

Щом като аз реша,че си мой значи ще ти открадна сърцето.

И душата.

И свободата.

Щом като аз реша,че си мой ще бъдеш...и вярвай - на друга няма да искаш да си.

Ще се гоним,да..това е ясно

и ще полудеем като цяло,

и един по друг.

Ревността?

И с нея ще се запознаеш,с лудостта вървят си за ръка.

Вярвай ми - ще ме обичаш,

а аз на друга няма да те дам.

Посмеят ли да те докоснат ще ги изгоря,

аз паря,истинско момиче съм,

аз паря и горя..не ме е срам.

Парещо е моето обичане,

и без вериги мога да те окова...

..щом като реша да те даря със истинско обичане,

във твоят свят дори да искаш-няма да навлезе друг,

от там на сетне вярвай-ще се боря,

а ти ще ме обичаш като луд.

Как ми липсва само

мириса на моята си къща,

топлината на позната длана,

гледката навън-непроменена,същата.

Как ми липсва само да те гледам,

и смеха си с тебе да споделям,

и както в миналото време да се грижиш

ти за мен.

Силно искам само да те виждам,

и да си говорим глупости дори.

Да притихнем цялото семейство,

и реалността да изгори.

Дори и да се скараме насред вечеря,

и да не си говорим с дни,

аз искам да те видя във неделя.

............................

И както винаги с цветя да си.

на дядо

Днес...ще пари..

Докато угасна

Ако видиш в мене нещо по-различно

покажи ми го.

На изгубени фантазии не вярвам

те са минало.

Ако с нещо те спечеля или трогна

разкажи ми го.

Във надеждите за щастие не вярвам

не са истински.

В обещания, в думи, в мечти

не виждам нищо,пълна празнота е.

Тишината ти ми подари

и възможността до тебе да угасна.

Да угасна след като по изгоря

от убиващата ме любов без време.

Позволи ми да я потуля,

да я изгубя,да я зачеркна.

Ако видиш в мене нещо по-различно,

запази си го.

И вярвай в мене докато угасна,

после с тебе съм.

Вярвай в мене докато съм чужда

и бъди със мен.

Любовта аз двойно ще ти върна,

ти заобичай ме.

Дъжд

Живота е труден, 

и празен,

и глух,

и те води навсякъде често.

Макар да не искаш,

макар и без път,

все вървиш...

дори и да е грешно.

Във знаците не вярваш,

защото на света

реалността празнува своята победа.

Но тайно всички знаем,

че нашата вселена

ни пази от тъги...

Макар и заблудени,

често се опитваме да променим

пътищата или хората..

и пак грешим.

Повалени вече от умората,

която ни тежи

отказваме света и хората,

които уж сме променили.

На края..винаги сме тъжни,

раздали сме се изведнъж.

И не,че плачем,просто не е нужно,

Празнота...в хиляда капки дъжд.

Душата ми е малък свят,който

без да искам съм ти подарила.

Любовта ми толкова боли,

че ме моли все да спирам.

Толкова голяма,толкова тежи,

а аз все ходя чисто боса.

Боли ме..всичко ме боли..

и вече омаляла пак я нося.

И луната в моето небе,дори 

звездите

чудят се това сърце може ли

до болка да обича.

После почват да броят сълзи..и

толкова им става мъчно...

Знаят,че за всяка ме боли.

Знаят,че съм не просто тъжна.

След това ги чувам,че говорят си

(загубили са сила от броене),

но казват,че във мене времето

е само облаци и дъждове големи.

А колкото до моето сърце и може 

ли до болка да обича,

и луната,и звездите вдигат рамене

и казват:

мъничкото сърчице може и в милиони да обича.

В този малък свят от хора и

сблъскващи съдби

е доста тясно..уморени сме

от ударите тежки

плачат ни душите.

На този свят, във който въздуха

е уж достатъчен за всички

е тясно.

...

На това вълшебно място,на което

срещаш хиляди очи 

и оставяш твоята истина

да ги води...в твоя свят,

на това вълшебно място

дето всеки е познат

все не стига времето за истинските

чувства и мечти.

В този малък свят от хора

тясно е!

Тясно е за срам.Тясно за обида.Тясно за сълзи.

Нищо никога не стига...а ние как

безкрайно се обичаме

и как безкрайността все търсиме,

защото влюбваме се във съдби.

Влюбваме се във цветя.

Обичаме дори и хора.

И когато този свят остане пуст,

без тях,

все търсим някаква опора.

Малко хора ще го разберат,

но замяната боли...боли...

Боли като пустинен дъжд,

който чакаш все да завали...

Избягах...

за да мога да обичам.

Все бягах за да мога да крешя.

И макар,че имах всичко

тайно исках нищото.

Което рано или късно опознах.

Откъснах се от твоята любов,

и спрях касетката със нашата песен.

Края сложих

След днес живота ще е нов

И няма да сме заедно следващата есен.

В празнината все мечтаех да летя

и исках също да преплувам океана,

но го исках сам сама.

А днес се мразя,че те няма.

Отпратих те със хиляди сълзи,

а ти не искаше да си отиваш,

но аз е те молех...

Моля те.Прости.

За буйната ми младост и душата ми,

която все греши..прости..

Обичаш ме? Така било?

Защо тогава в тази стара къща те намирам?
Какво си търсиш тук?Любов?

Отминала?Далечна като Антракида?

Къде се криеш..чакай..стой

не ще те моля вече да оставаш

и в твоята душа валят порои,

които като мене страдат.

Във твойте пътища отдавна се изгубих,

макар сърцето ми да те обича...

повторно аз не вярвам на заблуди

и истината в мене коленичи:
"Пусни ме. Трябва да избягам.

Макар да съм на хиляди километри...

пусни ме

отдавна все отлагам,

но забравих хубавите ни моменти,

и от тогава все бягам.

В мислите.В леглото.Между редовете,

а тази ,която остава 

е празна история на откъснато цвете."

Когато си тръгваш не си ти

Непознат си.Далечен.Случаен.

Не те познавам и не ти прощавам

нелепите думи и грозни лъжи.

Когато се връщаш си ти..

и миришеш още на мен.

Обсипан си с целувки от различни,

към които си останал лед студен.

Когато си с мене блестиш!

Но само когато си с мене!

Разтапяш се в ръцете ми

и губиш представа за времето.

Едно празно място остава след мен,

а нощите -празни. 

Празни с някакви си героини,

на които повтаряш,

че се справят прекрасно.

Но когато си тръгвам съм аз,

и по-истинска не мога да бъда,

убих хиляда героини,

но станах друга.

Станах друга.

На дядо ми

Аз съм тъжно малко човече с липсваща част от душата...

И вие дори всички,заедно,на куп не можете

 да бъдете или върнете тази част от мен...

Той ми носеше цветя на всеки празник,

и всеки ден ми звънеше да ме пита

какво правя,какво ще ям,къде ще ходя,

а накрая все ми казваше:
"Целувам те.."

Той ми купуваше плодове и ми ги носеше вкъщи,

а също така и ми даде да се науча да карам на колата му.

Той беше готов да даде всичко за мен,

а когато и двамата бяхме болни му казах:
"-Страх ме е,не искам да умра."

А той ми отговори:
"-Няма деди,няма.Всичко с теб ще е наред,но за мен не знам."

И сега,когато телефонът ми мълчи...

Когато той не се прибира...а иначе все носеше цветя и

сядайки пред телевизора започваме да се смеем на турските сериали,

а после баба започва да разказва за работата си и така се унася във приказки

че ние започваме да я имитираме и да й се смеем.

А през това време той преглежда брошурите с намаления,

защото много обичаше да ходи да пазарува.

Сега гледам небето и се чудя

...Къде си? Защо ми мирише на теб?

Защо вече няма на кой да казвам "дядо",

защо живота те изпрати толкова бързо...

И всичкото "защо" се къпе във сълзи..

"-Много здраве ти желая..хубавото ми момиче..."-последно ми каза

А аз ти отговорих:
"-Обичам те деди....много те обичам.."

Бели орхидеи галят ми краката,

както мъжките сълзи проправят 

път към женското сърце...

Само,че от вътре аз съм празна.

Няма те,няма те...

Без теб деня остава празен,

както хилядите други в календара.

И смеха на малка фея е заразен,

но не чувам

Вече нищо нямам..

След всичките затворени врати
и многото красиви думи
празното пространство ме взриви,
както и лъжата по между ни.
След всяка твоя дума-празнота
и пак онази тъпа болка,
която все ми пречи да заспя,
която все ме моли да се боря.
След всеки слънчев лъч-тъга
в завоите на нашето обичане.
Празна съм,а в тая празнота
дори не си приличам
****
дори не си приличам...

Не обичам да е празно.

Щом не чувствам,а пък дишам.

Някак си е безобразно,

как със тебе си приличам.

Не обичам,не обичам.

Много повече е...знаеш!

По това не си приличаме,

а и истината крием.

От днес за мене любовта ти

има ново важно име-

за ръка със самотата

и това ще си отмине.

От днес за мене любовта ти

се нарича чужда песен,

някой друг ще я заслужи,

някой друг ще я изпее.

На теб

Любовта на мъжа преминава

през още няколко жени,

докато стигне до тебе.

Не говори...

Всичко е празно и нямате време.

Заключени във пясъчен часовник,

и пясъка не ще се промени.

Така сте се заключили във болката,

която без да искате сте причинили.

Такава си е мъжката любов-обича те,

а с тебе още няколко.

Кълне се да е верен до живот,

но в кой живот или по колко..

Такава си е мъжката любов,

мръсен пясък в пясъчен часовник....

Без излишни думи и "защо"

нощта пак пада,

а във утрото-никакви отговори.

Докато не е късно

Да се обичаме,докато можем,

защото после вече ще е късно

за многото нечути извинения 

или изплъзналите се мечти измежду пръстите.

Защото после вече ще е късно

за среднощни мисли с огнен вкус,

в които аз ужасно притеснена

се запитвам още ли си тук...

Да се обичаме,докато можем,

защото после много ще боли,

защото после в хилядите роли

няма да сме аз и ти.

Няма да изтръпваме ранени,

няма да се смеем с силен глас,

понеже истински сме се обичали,

обаче ще сме изгорили "Нас".

Ти си от онези жени, които завързват мъжа и го стягат силно,за да не може да мръдне. Красива си, но не достатъчно силна за да обладаеш цялото му тяло само с присъствие. Стискаш силно и се утешаваш, че той е с теб и те обича. Сменяш само въжетата на любовта, която изпитваш. Ту се правиш на лоша, ту се правиш на жертва. Важното за теб е да спечелиш, без да те интересува колко губиш. А той горкия....е залостил истинските си желания и живее в клетката, в която го поставяш..

Ти си от онези жени, които пълнят стаята с дим...и после не оставят въздух,който да се диша. 

Зад онази стена, която той издигна пред теб,е скрил истинската си същност.

И ти ще имаш сватбен ден, бяла приказна рокля ,прекрасен букет от бели и червени рози и празна дупка и огромна пропаст по между ви.

В смелия ти поглед умело си скрила уплахата и тревогата по това да изгубиш нещо,което така или иначе вече не е твое. Отдавна го изгуби зад решетките на своята несигурност. И няма да я излекуваш, докато не бъдеш истински пожелана...сънувана..мечтана...

Когато някой те заобича и пие тайно за теб. Трие хронологии и те крие..посвещава ти песни и му липсваш...иска да бъде буден с теб до четири сутринта...да слуша гласа ти или просто да си помълчите..

Когато изпълниш неговата атмосфера с аромата на сладкото ти желание..и той се моли да влезе в твоя свят без думи. И дори,когато се раните погледа му да издава неговата загриженост и болка..след една,след две,след три години....

Да се обичате....въпреки пропастта, която в твоя случай носи име...

Ти си от онези жени, които получават всичко, което искат..и ще бъдеш от онези жени,които си мечтаят тайно за истинска любов в празно легло.

Героя

Най-добрият ти приятел от днес

ще дава все заето..

Няма ме..изтривам се и бягам...

Не ти трябвам.

Не ти трябвам.

Отвътре се раздирам и се моля

най-накрая да се появи

"героя",

който да спаси душата ми от

хилядите рани незараснали

и многото истерии утихнали.

Загубих се..не знам коя съм.

Страх ме е да се обърна,

страх ме е да чакам..

Една жена без име и без воля,

и с една единствена опора.

В нея вече няма огън,

как ще те запали и изпълни,

как местата празни ще попълни...

Чакам....чакам все героя,

който ще спаси душата ми от черните решетки на затвора.

И колкото и да се моля...моля...

..все е празен пътя и следващите няколко завоя..

Рискувай

Рискувай ме...опитай се да ме

изгубиш..

Избягай!

Пускам те,върви!

Срещни се с много,много хора.

Повярвай на нелепите лъжи.

Рискувай да си с някой,

да се влюбиш,

тръгни по нови пътища и запомни

никога не знаеш точно колко губиш,

никога не знаеш колко сам ще си.

Рискувай се...опитвай се да ме

изгубиш...

Пускам те!

Върви,върви!

Някой друг ще бъде моето утро,

някой друг ще роши моите коси,

ще омирисва нашите калъфки

и ще ми пали свещи през нощта,

докато ти мечтаеш приказно завръщане

пред моята затворена врата.

Черната

Не знам коя си ти и с мен какво направи..

Защо променяш моята съдба?

Променяш ме,дори не питаш,

затваряш ми вратите под носа.

Тревожиш ме ужасно,пречиш ми да спя,

надолу ме повличаш в тъмна бездна...

Боря се със тебе сам,сама

и моля се да победя.

Моля се...молете се и вие.

Молете се да се спася.

На дъното е много тъмно и зловещо,

на дъното ме чака ТЯ.

Ако ме срещне всичко ще ми вземе,

ако я срещна трябва всичко да й дам.

Ако можеше да си изкупя времето,

което тайно съм й обещала...

Не можеш да заспиш и все се чудиш

дали си по-високо или не..

В светлото я подминаваш,

отминаваш...

В дните осъзнаваш.че е трудно да си нея.

"Дали си мисли нощем?
Дали се сеща още?

Къде скътал е всички снимки?"

Недей да ровиш,

недей душата си да тровиш,

запази се по-добре...

Понякога забравяш,

а после пак си спомняш

за моето съществуване,

за нашата любов..

Как сме се докосвали,

и колко сме пораснали

един със друг.

Дали сме се обичали,

и колко сме изплакали,

говорили ли сме си през нощта..

Но твоите въпроси

 отговори просят на грешната врата.

За мен не беше нищо,

за него просто тръпка,

няколко копнежа,

после тишина....

Болката при мен дойде съвсем на време,

когато го изгубих,

а той ми каза,че те обича

както никой до сега.

Усмивката скрива и тъгата,и сълзите,

и измамата в очите.

Всичко изтрива и те прави щастлив.

Усмивката нося,

на моите тревоги лекува всички болки,

лекува и теб...

Зад нея съм скрила история

на малка невинна съдба,

за която аз не говоря.

Ще творя,ще творя,ще творя.

Зад нея съм скрила тревогите

на една малка,невинна жена,

която във свойта история

продаде душата си,

за да събира сърца.

"Не искат тялото ми..Не търсят червените малинови устни.

Някой поръси съдбата ми с прашец от някаква магия.
Която оставя в краката ми все по няколко мъжки сърца.
И често ме тласка към щастие.
Прашец на вярност или на измама..."

Не искат тялото ми,

те искат да правят любов със душата ми.

Тази прекрасна богиня,която 

целува бодливо.

Нейните тръни пробождат,

а след болката - много любов...

Все така сте ранени,и все така я обичате силно,

и до живот.

Умират за страстно целуване,

и за тръпки на смела вина,

която пробожда стомаха им

както куршум - млада сърна.

Но няма да бягат от изстрела,

нито ще скочат в капан.

Те стоят там с мен и чакат изгрева,

и са все тъй замечтани..

Отричане

Почакай ме на онзи кръстопът,

в който с тебе 

уж случайно

се пресичаме.

Там забравените чувства

все растат,

там има само обичане.

Изчакай ме да дойда,

после ще си поговорим,

ще потърсим и спасение

за нашите души.

Ще се опитаме и теб,и мене

да преборим,

защото все не сме сами,

а сме сами.

Защото аз се връщам в моята си къща,

а ти оставаш ужасно замечтан.

Само,че го няма нашето завръщане

в никой от онези

истински романи.

Почакай ме на онзи наш си кръстопът,

на който истински ще се обичаме

за няколко минути,

за бягство от света,

отричане или обичане?

Отричане.

Да спасим принца

Здравей,любов..

ти търсиш ли ме още?

Заспиваш ли със мисълта за мен?
Понякога не си ли спомняш,

за нашите усмивки,

за нашите слънца.

Често ли тъгуваш,както аз,

или просто продължила си

да търсиш чудеса?

Но моля те,не давай,

и никога не позволявай,

принца да се влюби

в грешната жена.

Дори и да се случи,

аз ще 

чакам

чакам

да мине всичко,

да дойде тишина,

в която аз ще проговоря,

в която ще се появя.

Ужасно ми омръзна тази роля,

на чакаща,изгубена луна.

Аз ли ще съм все "героя",

който го спасява

от вечна самота?
Аз ли ще съм тази дето

я наричат черната жена,

аз ли ще обичам принца,

аз ли ще го отвлека?

Светлина

Не искам да съм теб..нито нея..

Искам да вървя сама.

В пътищата трудни ще се губя,

но ще светя с мойта светлина.

Трудно ще си събера багажа

и ще тръгна на далечен път,

но щом като веднъж съм го направила

готова съм за запознанство със света.

Ще се плискам в локвите като хлапачка,

и ще плача със ожулените колене,

но ще разбера кои в живота са играчките,

и колко скъпо струват те.

Ще се губя често из пътеките,

ще събирам себе си в мъгла,

ще се срещам и разделям с племето човеците,

но ще си светя

с мойта светлина!

Не ме мразете за това,че тръгнах.

Пазя се и губя се...сама!

Но поуките от бягството ще пазя,

за този,който даде ми ръка.

За този,който тръгна с мене,

за този,който своя път си извървя,

за този,който знае,че без времето

сме празни,

За този дето търси тишина.

Монолог за настоящата

Коя ти разби сърцето?

Коя те накара да плачеш?

Коя е тази,която се налага да трия

и мисълта за нея ме плаши?

Защо те преследва във нощите,

къде се крие във мрака?

Ти защо не избягаш,а все ми припомняш,

че е разбила сърцето ти,

но още я чакаш?
Не,не я поздравяваш,

и не искаш завръщане,

ти я мразиш.

Ужасно я мразиш.

Но побърква ме само

мисълта,че я пазиш.

Kак да търся спокойствие,

като съм тук "по заместване",

като съм просто сянка?
Аз съм с теб до побъркване,

а ти трепериш за нея.

Благодариш й за цялата болка.

Казваш: "Аз съм човека,който тя ме направи."
и щастлив си от факта,че я носиш с тебе.
Аз поемам следите,

после трия очите си,

защото тя те научи да раняваш.

После тръгваш и плашиш ме,

спираш ми дишането..мразя те!
Мразя те,а те моля да оставаш!

ПС: Монолог за настоящата,
от бившата.
Дишай!

Била съм..

Била съм за него Пепеляшка,

а той ме превърна във прах.

Кой да предположи,че тази игра

ще убие остатъка в мен.

Ще изтрие моето бъдеще,

ще остави дори и следи.

Сякаш извади оръжие,не..

Моля те.Спри.

Разпаднах се сякаш,студена,

и не мога да продължа,

да търся принца в тази Вселена

не искам..

Не искам тъга.

Себе си всеки път да събирам,

да мечтая за мой нов живот,

в който да няма разпадане,

в който да няма любов.

EX!

Няма да плача за теб скъпи,

не това си избрах.

Много добре осъзнавам с ума ми,

че не си това,което исках,

а аз не съм което бях.

Нито ще те моля да оставаш,

нито ще тъгувам през нощта.

Аз не съм от тези дето стават

с мисълта за бившия,

и свиквай със това.

Освен сълзливите истории,

ще забравиш всичко друго с мен,

в огън жив ще изгориш,ако ме заговориш,

в ледени води ще плуваш

с всеки поглед сочещ мен.

Когато сме щастливи-сме щастливи,

но когато се раняваме ще е до край.

Недей със разни други да ме дразниш,

аз нищо не изпитвам,

само празнота.

:)

(...)

Крием се зад маски и се правим, че сме силни и че всичко е наред.Само вътре във душите ни е сянка,но тя не вижда бял ден и светлина. Ние сме от силните момичета,които все не плачат,

които все мълчат.

8 Безкрайност

Всичко свърши.

Щом затвориш врата си отиваш.

Хвърляш ключа и бягаш с всички сили,

опустошена и празна.

......

Не искам със теб, ти си чужд.

За мен няма място в тази картина.

Пак ме изгаряш и пак няма да спя,

провал след провал е тази моя роля.

Разпадане на части, а след това тъга

за малко сме щастливи,а после всеки сам

сглобява своя свят.

Ти си с нея там и аз съм с него.

Зад големите си очила ще скрием

погледите, и илюзията между нас.

Кой би могъл да ни разкрие,

след като отдавна все сме пас.

Усещането на объркани емоции,

тръпки във стомаха,след това тъга,

отдавна свикнах все така да те обичам,

от и до безкрайността.

Adore

Усещам те във атмосферата.

                                                      Дори във тъмното блестиш.

Безумно е как много си приличаме,

дори когато си мълчим.

Ти не можеш да заспиш- аз също,

умът ми се разхожда в синева.

И не,не съм изобщо тъжна,

щом ме грее твойта топлина.

Във усмивките си се намираме,

пътешествия броим и лекомислено простираме надеждите и нашите мечти.

Щастлива съм,че в този свят сред хората

открих съвпадащите с моите очи,

Запознах се с обичта ти и с опората,които твоят свят ми подари.

И не, не търся теб сред хората, 

моя свят е пълен

моя свят си ти.

Заедно

Доближих се до нея и я попитах:
"Кой чакаш?",

а тя не се стресна,нито отвърна.

Само погледна ме с болка позната,

и тихо заплака

със сълзи като тръни.

Не можех да тръгна,

не можех да я оставя сама насред дъжда.

Таксито отмина,а ние потънахме

в черна,безмилостна тъга.

Вода от очите, вода от небето,

сякаш някой Бог е полудял.

Гласове не се чуват,и аз не се преструвам,

че всичко свърши.

Даже и света.

Ръка за ръка.
"Аз ще ти помогна.Двете с теб ще спрем дъжда."

От днес нататък няма да вали,

нито в мен,нито в теб.

И опустошителната буря свърши.