Не можеш да заспиш и все се чудиш

дали си по-високо или не..

В светлото я подминаваш,

отминаваш...

В дните осъзнаваш.че е трудно да си нея.

"Дали си мисли нощем?
Дали се сеща още?

Къде скътал е всички снимки?"

Недей да ровиш,

недей душата си да тровиш,

запази се по-добре...

Понякога забравяш,

а после пак си спомняш

за моето съществуване,

за нашата любов..

Как сме се докосвали,

и колко сме пораснали

един със друг.

Дали сме се обичали,

и колко сме изплакали,

говорили ли сме си през нощта..

Но твоите въпроси

 отговори просят на грешната врата.

За мен не беше нищо,

за него просто тръпка,

няколко копнежа,

после тишина....

Болката при мен дойде съвсем на време,

когато го изгубих,

а той ми каза,че те обича

както никой до сега.

Усмивката скрива и тъгата,и сълзите,

и измамата в очите.

Всичко изтрива и те прави щастлив.

Усмивката нося,

на моите тревоги лекува всички болки,

лекува и теб...

Зад нея съм скрила история

на малка невинна съдба,

за която аз не говоря.

Ще творя,ще творя,ще творя.

Зад нея съм скрила тревогите

на една малка,невинна жена,

която във свойта история

продаде душата си,

за да събира сърца.

"Не искат тялото ми..Не търсят червените малинови устни.

Някой поръси съдбата ми с прашец от някаква магия.
Която оставя в краката ми все по няколко мъжки сърца.
И често ме тласка към щастие.
Прашец на вярност или на измама..."

Не искат тялото ми,

те искат да правят любов със душата ми.

Тази прекрасна богиня,която 

целува бодливо.

Нейните тръни пробождат,

а след болката - много любов...

Все така сте ранени,и все така я обичате силно,

и до живот.

Умират за страстно целуване,

и за тръпки на смела вина,

която пробожда стомаха им

както куршум - млада сърна.

Но няма да бягат от изстрела,

нито ще скочат в капан.

Те стоят там с мен и чакат изгрева,

и са все тъй замечтани..