В този малък свят от хора и

сблъскващи съдби

е доста тясно..уморени сме

от ударите тежки

плачат ни душите.

На този свят, във който въздуха

е уж достатъчен за всички

е тясно.

...

На това вълшебно място,на което

срещаш хиляди очи 

и оставяш твоята истина

да ги води...в твоя свят,

на това вълшебно място

дето всеки е познат

все не стига времето за истинските

чувства и мечти.

В този малък свят от хора

тясно е!

Тясно е за срам.Тясно за обида.Тясно за сълзи.

Нищо никога не стига...а ние как

безкрайно се обичаме

и как безкрайността все търсиме,

защото влюбваме се във съдби.

Влюбваме се във цветя.

Обичаме дори и хора.

И когато този свят остане пуст,

без тях,

все търсим някаква опора.

Малко хора ще го разберат,

но замяната боли...боли...

Боли като пустинен дъжд,

който чакаш все да завали...

Избягах...

за да мога да обичам.

Все бягах за да мога да крешя.

И макар,че имах всичко

тайно исках нищото.

Което рано или късно опознах.

Откъснах се от твоята любов,

и спрях касетката със нашата песен.

Края сложих

След днес живота ще е нов

И няма да сме заедно следващата есен.

В празнината все мечтаех да летя

и исках също да преплувам океана,

но го исках сам сама.

А днес се мразя,че те няма.

Отпратих те със хиляди сълзи,

а ти не искаше да си отиваш,

но аз е те молех...

Моля те.Прости.

За буйната ми младост и душата ми,

която все греши..прости..

Обичаш ме? Така било?

Защо тогава в тази стара къща те намирам?
Какво си търсиш тук?Любов?

Отминала?Далечна като Антракида?

Къде се криеш..чакай..стой

не ще те моля вече да оставаш

и в твоята душа валят порои,

които като мене страдат.

Във твойте пътища отдавна се изгубих,

макар сърцето ми да те обича...

повторно аз не вярвам на заблуди

и истината в мене коленичи:
"Пусни ме. Трябва да избягам.

Макар да съм на хиляди километри...

пусни ме

отдавна все отлагам,

но забравих хубавите ни моменти,

и от тогава все бягам.

В мислите.В леглото.Между редовете,

а тази ,която остава 

е празна история на откъснато цвете."