Научих се да се усмихвам и на въпреки,

научих се да бъда лед студена.

Научих се, когато сълзи стичат се,

да се усмихвам,даже и ранена.

Така съм свикнала да бъда друга,

че истински не помня себе си.

Трудно някой може да ме нарани,

трудно някой може да ме счупи.
Забравих в себе си онова

доброто,търпеливото момиче,

която вярва в светещи неща,

което вярва и обича.

И опитвам се да я намеря,

но новата във мене надделява.

След двадесет и две порастваш,

след двадесет и две болезнено затваряш,

всички глупави надежди,

всичките безсмислени мечти,

тогава просто не вярваш във хората,

и вече просто не боли.

Просто букви е името ти,

само спомен е всичко с теб,

нищо вече не значиш.

Остаряла картина и решена задача.

Знаеш ли как се гордея,

че вече усмихвам се искрено,

и не само,че себе си безусловно владея,

а и всичко край мен 

е красиво и истинско.

Довиждане,чао.

На теб, и тъгата.

На това,че зависи от тебе съдбата ми.

Забрави за играта, която измислил си,

аз напуснах мечтата ти да бъда

измислена.

Много думи съм ти подарила,

може би напразно.

А любовта така съм я описала,

че сякаш въздуха не стига.

Да,така е..трудно дишах,

а в сълзите си все виждах теб.

За съжаление обаче ти си тръгна,

в мислите,и в редовете.

Физически си беше тук,

но бурята ти хич не ми приляга.

Нито ще се състезавам в дъждове,

нито ще се правя на корава.

Аз съм истинска,и ме боли

въпреки,че мога да те счупя,

не с обиди или някакви кавги...

...сърцето ти ще спре да тупка.

Тихо.

Ти унищожи

всяка капка нежност в мен.

Всяка вяра,

всяко чувство,

всичко хубаво и чисто.

Тихо.

Помълчи.

Думите ти са без смисъл.

Нали си спомняш как ми беше всичко,

сега те кръстих
"истински излишен".

Пакост или лакомство?

Само ако знаехте,

че половината от нас правят същите неща,

но не всички,само на половина.

И как ще познаете,

по светлината в очите,

по топлината от тялото,

по цвета на устните,

или това, което оставяме

след всичко, което сме ви дали.

Да,половината от нас,не всичките,

като магнит се лепите, после трудно си тръгвате,

трудно е да дишате от нашия въздух.

Трудно е,нали?

Трябва да ни имате,

да ни притежавате,

да ни стискате,

да сме ваши.

Собственост.

Твоето име до моето.

Твоето тяло до моето.

Въздуха е тежък,но само за мен,

ти си пристрастен.

Колко пъти ще треперя над екрана,

колко пъти ще се чудя:
Ти ли си?

Този,от когото имам рани,

този,от когото ме боли.

Докога ще натъжавам и душата си,

от хилядите думи...

Без прости.

Късно ли ще е да те забравя,

ако чак сега затворя своите очи?

Знам само,че е късно да съм твоя,

но не съм на никой друг.

Своя съм. Сега съм моя.

Мога само аз да се раня.

Тогава ще изплача океани,

и дори от мъка да умра,

ще знам,че аз съм си виновна,

и мойто име ще крещя от самота.

И лесно ще си понеса вината,

щом твойто име няма да е там.

Просто историята

Аз съм просто...

историята,която няма да забравиш.

Проста,скучна рима,

отражение красиво.

Аз съм просто в мисълта ти,

и изпълвам младежта ти.

Нищо повече от всичко,

което някога би искал.

Чуждата,която беше твоя.

Липсвам ти. 

За тебе аз съм смисъл.

Колко часа днес прекарваш в телефона,

колко пъти триел си и си ми писал.

Аз съм просто...

част от същността ти.

Все към мен ще бягаш,

щом ти е студено.

.

.

.

.

Как да ти дам онова,

за което мечтала съм дълго,

като бягаш от мен,а след теб

следа няма, по която да тръгна.

Как да ти дам любовта,

за която мечтая си тихо,

покрай теб има гадна стена,

и от нея не мога да дишам.

Как да ти дам..

и се спрях.

Какво остана ми още за даване?

Аз да взема нищо не успях,

но раздадох себе си в далечни планове.

Кой на мен ми подари света?

Или всички подарявате ни празнотата,

във която има само самота,

и затворени врати от силен вятър.

Кой на мен ми подари мечти,

кой ме сложи във живота си -завинаги-,

кой -въпреки сълзите- ще ме следва

в дните, даже сивите?

Кой ще си остави ей така

целия живот и с мен ще тръгне,

чакам,хайде,вдигайте ръка
...........................

закъснелите надежди чакат утро.

Мъчно ми е да ти кажа,че те мразя.

Как успявам да съм толкова добра.

В малкото ми тяло ще запазя

истините,болките и любовта.

Аз съм много мъничко момиче,

дето все сънува синева.

Знаеш ли,че мога да обичам?

Знаеш ли, че мога да летя?

Мъчно ми е да ти кажа,че отлитам,

но нашето гнездо отдавна опустя.

И някак си и в мен е празно,

след предателствата само тишина.

Какво от тебе си запазих?

Какво от тебе опознах?

Тебе те наричах Всичко,

сега си капка празнота.

Е...

Да избягаш,

да се скриеш,

да изтриеш.

И пак да продължиш да вървиш.

На чисто,

със чисто сърце.

Да се влюбиш и да заобичаш,

да се чудиш защо преди си коленичил.

После пак да се запиташ

намираш ли го..

смисъла.

В боледуването,

във паденията,

в думите тревожно изнаказани,

е някой дето хич не подозираш,

че стои просто и те чака.

Приятелят.

Дето все е с тебе,

дето те обича истински.

Като дете.

И дето за тебе би убил,

би избягал,

би се скрил,

би изтрил,

пак като дете.

За хиляден път се влюбвам във теб,

не умряха ли тез пеперуди..

На крилете им пише
(на няколко реда),

че с теб се обичаме

като в поема.

Не ни ли омръзна,

тези сърца не са ли изморени

от многото време,

от всичко пропуснато,

от тези обиди,

които допуснахме.

И, че аз те убих,

а ти ме обичаше?

Като дума неизречена и нечута

Какво да ти кажа,много бързам...

А думите в мене напират,

но знаеш ли колко дълбоко в душата си

съм ги скрила,дълбоко ги крия.

Запечатах всичките чувства,

и тебе отдавна затворих,

не ме разбирай погрешно,

затворих,но не те изхвърлих.

Понеже беше лош,циничен,груб,

такава беше любовта ти-

и сладка и люта,

така остана във душата ми-

като дума...нечута.

Не искам никой и нищо,

светът е празен и пуст.

А вече така уморена съм от хората,че ги мразя.

Мразя до смърт.

Макар,че е образно казано...

имам двама,трима любими човека,

но живота те кара (страдайки)

да живееш на собствена,твоя планета.

Където цветята са твоите,

и птиците шептят твойто име

даже и тревата (гъделичкащата)

ти рисува някакви цветни картини.

И най-отгоре на стълбата

или на последния етаж

даже и първи в колоната

винаги поставяш АЗ.

Е... имаш няколко любими човека,

които за теб биха скочили,убили не един,не двама...а трима,

има ги някъде братко- и вярвай ти си щастливец,

ако живота до теб ги е оставил,

и ако когато звъниш има кой да ти вдигне,

защото от мене отпрати ги,

и те ме гледат сякаш от високо,

 аз свещи паля им-а те ме пазят някак си от злото.

Аз съм лоша..много лоша,

но с усмивка на дете и няколко гроша

ще си купя и твойто сърце.

Проблема при мен е,обаче,

че тези проклети сърца,

освен,че шумно плачат

също кървят през нощта.

От къде да взема тази сила

точно твоето да го спася...

и точно като луда самодива

искам тялото ти да взривя.

Искам ти за мен да се разплачеш,

сякаш няма да го правиш доживот,

а аз да се гърча на пода

от твоите капки любов.

Не съм лоша,изобщо не съм,

но тези скапани,тъжни сърца

ме карат да чупя и няма да крия,

че искам точно теб през нощта.

От твоето ТОЧНО имам нужда,

и те моля те,моля...прости,

Не съм лоша,изобщо не съм,

щом сърцето ти до мен ще заспи.

Врата.

Врата.

Да тръгна или да остана.

Поглеждам към последната следа,

умирам от дълбока рана.

Не искам да познавам любовта,

дори не искам да докосвам част от нея.

Рискувам,пропилявам младостта,

не искам да съм с теб и не умея.

Ще изтрия и последната следа,

и всичките след нея линии,

надалече ще оставя празнотата

и всичките отминали красиви мигове.

И по-красиви знам...ме чакат.

Някъде си там във времето.

Забранявам на очите ми да плачат,

и забравям теб...и себе си.

Така,че..

От тебе няма да бягам,

но няма  и ужасно да те чакам,

и разглеждайки душата ти през моите очи

ще преценя дали да се врека във вярност...

..и не със подпис или някаква хартия,

а душата ми,че твоята в любов ще я обвие.

Или другия вариянт е

със любов да те убия.

Ти внимавай.

От тебе няма да бягам и няма и ужасно

дълго да те чакам,

да бъдеш с мене или не..

Защото така или иначе

ще ти взема сърцето,

и въобще не ме бърка дали е заето...изтривам

и взимам,

реша ли,че дошъл е твоя ред.

Така,че решавай.

През какво си минал?

...- минах през ужасни дъждове,

а лошото е,че и в мен валеше.

Когато ми се сгряваше сърцето

в мисълта ми ти беше.

Минах снеговити ветрове,

и за малко себе си щях да изгубя,

но погледнех ли към двете ми ръце

се сещах как със тях съм те прегръщал....

Преминах през високи планини,

на върховете хората са все с усмивки,
а аз си мислех как до мен да си,

и колко силно те притискам.

Минах и пред Ада...и познай,

по-хубаво ми беше от живота ми без тебе

все мислех си за двете ти очи

и как ме гледаш непринудено смутена.

Сега ако се сещаш..си признай,

след толкова мъчения и липси

прекосих света и моя рай

е твоята въздишка силна.

Не те обичам,не...признай,

че моя свят си ти.

Кое любов е?

Аз не искам ти да ми принадлежиш,

аз искам твой да бъда още!